Снежинките

Снежинките пак се появиха днес. Едни забързани, объркани. Виновни пред синоптиците, че не са ги предвидили. Че ги пратиха чак в събота, а те подраниха. Слънцето се показваше, облаците се бяха отдалечили един от друг и всеки мислеше за себе си. И снежинките изведнъж се изсипаха на рояк. Появиха се да напомнят за първия сняг. За вечерта преди него - мъглива. Когато всичко оставаше скрито и всички забравяха видяното. Колите се движеха на изусти бързаха да стигнат последните си станции. Можеше да объркаш сгушените двойки в парка. Така се сливаха с дърветата. Бяха се притиснали толкова силно, за да не позволят на мъглата да премине между устните им. И те знаеха за снежинките. Този път.
Но днес малките кристалчета се появиха недадейно. Зарадваха ме. Почувствах как съм се прегърбила, леката умора в очите ми. Усещах как се раждат малките бръчици докато ги гледам. Бях изморена. Но и доволна. Наблюдавах ги с нежност и исках да бъда като тях днес. Но не успявах. Имаше малка тежест в мен. Обърнах главата си и видях същите тези снежинки , но в задния двор. Там те бяха спокойни. Играеха си тихо. Нареждаха се върху голите дървета. Те приличаха повече на мен. Обърнах отново поглед към булеварда, за да ги видя отново, онези бързите. Защото исках да съм такава - непокорна и изпълнена с енергия. Но те изчезнаха. Така, както бяха дошли. Слънцето ги изгони, облаците отидоха да обядват. А сега гледам лъчите - те са винаги еднакви - понякога по-топли, понякога по-стегнати, но те огряват всичко с един и същ интензитет. Слънцето е вечно. Поне докато съм тук.